За християните и християнството
Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде особено позволение на Клуб Z да разгласява Дневника ѝ на български.
18 април 2023 година
Рано заран излязох с кученцето в парка, където нормално се разхождаме. Мащабът на свинщината ме порази. Счупени шишета, огризки, пластмасови чинийки под всеки шубрак. Да, това не е вест. Всеки път след „ светлите празници “ излизам в парка с чувал за отпадък, с цел да събера най-малко стъкларията. Жал ми е за кучето.
Така става всяка година, ковидна ли е, военна ли – не е важно. Винаги се наскърбявам, нервирам се и ругая „ ситуационно вярващите “ християни, които в чест на Възкресението затрупват с нечистотия всичко в близост. И излиза, че аз самата съм безбожничка и еретичка.
В прочут смисъл тук има нещо правилно: не съм кръстена. Израснах в смесено семейство, в което баща ми - евреинът и православната ми майка ме научиха да почитам хората и природата, без значение от вярата, а „ въпросът с религията ще решиш сама, когато пораснеш “.
Струва ми се, че тук става дума за липса на лични ориентири. И съществуване на прекомерно доста отпадъци в парка.
Но предходната седмица ми дойдоха на посетители стари приятели – Игор и Наташа.
Половината от вечерта обсъждахме Мишка – техния непоносим пубертет, който, както се поставя на дванайсетгодишните, се държи жестоко, не слуша и се изживява като самостоятелна персона.
– Не драматизирайте, това са просто хормоните, – успокоявах приятелите си. – Родители като вас просто не могат да отгледат неприятен наследник.
– Стига, де, – смущаваха се родителите, – ние сме най-обикновени, като всички други.
Като всички други…
През последната година Игор Клименко (позивна „ Клим “) е избавил няколко хиляди души. (Сега той ще стачкува, ще споделя, че „ това не съм единствено аз, ние сме цялостен отряд, такива като нас са много… “).
Но аз ще повторя: Игор е избавил няколко хиляди души.
Той е шеф на отряд за евакуация към Червения Кръст. Сещате ли се за „ пътя на живота “ на Печенежката язовирна дига? Това е било при започване на неговото доброволчество. А след това – Соледар, Сватово, Бахмут, Купянск, Двуричне.
Със своето „ кученце “ (поляците подарили тази кола на спасителите, някогашна ветеринарна спешна помощ, иззрисувана с кучета) момчетата стигат до такива места, където и военните не стъпват, защото е самоубийствено.
Всяка заран Наташа се сбогува с мъжа си вечно. И това не е претенциозен израз, това е техният обичаен работен разговор на прага.
– Върни се жив.
– Пази сина ни.
Там, където отпътуват Клим с отряда му, няма нищо – нито връзка, нито интернет, ни вода, ни топлота, ни светлина, нито шансове да оцелеят.
Понякога това даже не са села, а дребни махали, които ги няма на картата.
Координаторът персонално диктува маршрута: " след хълма вдясно, след кратера от детонацията отляво има улица, търси седмата къща "...
Тези диалози ги чух в моята кухня. Телефонът на Игор не стопира да звъни.
Обаждат му се координаторите, други доброволци, военни и родственици, търсещи своите близки.
Всъщност цялата евакуационна верига стартира от роднините.
– Намерете, спасете, докарайте нашите!
Онези, които са след урвището, в седмата къща. Тези къщи нормално се намират на линията на военните дейности. Ако се качиш на хълма, можеш да видиш съветските танкове без бинокъл. Там няма въздушни паники, там непрекъснато се стреля от всички страни.
Когато отрядът на Игор потегля на посочения адрес, те нямат концепция, живи ли са още тези хора, а в случай че са живи – дали ще се съгласят да тръгнат оттова.
„ Отказниците “. Така Клим назовава тези, които не желаят да се изтеглят.
Стане ли дума за „ отказниците “, Наташка стартира да плаче. А аз се нервирам.
В началото на април, споделя Игор, заминали за село Двуричне, да приберат татко и наследник. Обадил им се техен роднина от Краков, умолявал да намерят неговите близки.
Пристигат. Къщата я няма, единствено руини. До Оскол са 300 метъра, зад Оскол са орките. Над руините на селото кръжи един дрон, остават броени секунди. Момчетата чукат на вратата: „ Евакуация! ".
От зимника, люлеейки се, излизат таткото със сина си – живи, само че пияни-заляни: „ на никое място няма да вървим, к’во ще вършим в този Харкив… “
Слушам Игор и ми идва да пребия тези пияндета.
– Как е допустимо? – съвсем крещя възмутено, – хората са рискували живота си, пътували са под обстрелите, а тези изроди…
– Недей по този начин, – умерено дава отговор Игор. – Всеки живот е скъп.
– Това е някак си идиотски, – озъбвам се аз.
– Не, Анечка, това е по християнски, – дава отговор той.
И също по този начин по християнски е да изнесеш на ръце тежко болната старица, да я натовариш в бусчето и под минометен огън да се върнеш в къщата за нейната котка, тъй като бабичката плаче за Мурка.
И също по този начин да евакуираш шибаната майка с две деца, която по някакъв немислим метод още на идващия ден със същите деца ще се върне назад в своя зимник, преминавайки с дребосъците през минираното поле.
И след това отново да се върнеш за това семейство, и отново, и отново, тъй като момченцето е единствено на седем години и доста обича своята майка. Която персонално аз доста желая да нарека абсолютна гадина, само че няма да го направя. Игор ще каже, че това не е по християнски.
Благодаря, приятелю. Аз съм на четирийсет и девет, към този момент пораснах.
Не бих споделила, че съм преизпълнена с обич към тези, които през вчерашния ден освиниха парка, „ отбелязвайки Великден “. Но сигурно съм станала по-търпелива.
Просто тъй като има Клим. И неговия отряд.
P.S. Отворете неговата страничка. Там има доста фотоси, видео и разнообразни истории. Момчетата се пробват да съберат пари за ризница, в първия пост има всички реквизити. Игор и Наташа са оня случай, когато „ святост “ и „ празник “ (в украинския език – свято и Свято) са едно разбиране.
----
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR шеф на локалния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
18 април 2023 година
Рано заран излязох с кученцето в парка, където нормално се разхождаме. Мащабът на свинщината ме порази. Счупени шишета, огризки, пластмасови чинийки под всеки шубрак. Да, това не е вест. Всеки път след „ светлите празници “ излизам в парка с чувал за отпадък, с цел да събера най-малко стъкларията. Жал ми е за кучето.
Така става всяка година, ковидна ли е, военна ли – не е важно. Винаги се наскърбявам, нервирам се и ругая „ ситуационно вярващите “ християни, които в чест на Възкресението затрупват с нечистотия всичко в близост. И излиза, че аз самата съм безбожничка и еретичка.
В прочут смисъл тук има нещо правилно: не съм кръстена. Израснах в смесено семейство, в което баща ми - евреинът и православната ми майка ме научиха да почитам хората и природата, без значение от вярата, а „ въпросът с религията ще решиш сама, когато пораснеш “.
Струва ми се, че тук става дума за липса на лични ориентири. И съществуване на прекомерно доста отпадъци в парка.
Но предходната седмица ми дойдоха на посетители стари приятели – Игор и Наташа.
Половината от вечерта обсъждахме Мишка – техния непоносим пубертет, който, както се поставя на дванайсетгодишните, се държи жестоко, не слуша и се изживява като самостоятелна персона.
– Не драматизирайте, това са просто хормоните, – успокоявах приятелите си. – Родители като вас просто не могат да отгледат неприятен наследник.
– Стига, де, – смущаваха се родителите, – ние сме най-обикновени, като всички други.
Като всички други…
През последната година Игор Клименко (позивна „ Клим “) е избавил няколко хиляди души. (Сега той ще стачкува, ще споделя, че „ това не съм единствено аз, ние сме цялостен отряд, такива като нас са много… “).
Но аз ще повторя: Игор е избавил няколко хиляди души.
Той е шеф на отряд за евакуация към Червения Кръст. Сещате ли се за „ пътя на живота “ на Печенежката язовирна дига? Това е било при започване на неговото доброволчество. А след това – Соледар, Сватово, Бахмут, Купянск, Двуричне.
Със своето „ кученце “ (поляците подарили тази кола на спасителите, някогашна ветеринарна спешна помощ, иззрисувана с кучета) момчетата стигат до такива места, където и военните не стъпват, защото е самоубийствено.
Всяка заран Наташа се сбогува с мъжа си вечно. И това не е претенциозен израз, това е техният обичаен работен разговор на прага.
– Върни се жив.
– Пази сина ни.
Там, където отпътуват Клим с отряда му, няма нищо – нито връзка, нито интернет, ни вода, ни топлота, ни светлина, нито шансове да оцелеят.
Понякога това даже не са села, а дребни махали, които ги няма на картата.
Координаторът персонално диктува маршрута: " след хълма вдясно, след кратера от детонацията отляво има улица, търси седмата къща "...
Тези диалози ги чух в моята кухня. Телефонът на Игор не стопира да звъни.
Обаждат му се координаторите, други доброволци, военни и родственици, търсещи своите близки.
Всъщност цялата евакуационна верига стартира от роднините.
– Намерете, спасете, докарайте нашите!
Онези, които са след урвището, в седмата къща. Тези къщи нормално се намират на линията на военните дейности. Ако се качиш на хълма, можеш да видиш съветските танкове без бинокъл. Там няма въздушни паники, там непрекъснато се стреля от всички страни.
Когато отрядът на Игор потегля на посочения адрес, те нямат концепция, живи ли са още тези хора, а в случай че са живи – дали ще се съгласят да тръгнат оттова.
„ Отказниците “. Така Клим назовава тези, които не желаят да се изтеглят.
Стане ли дума за „ отказниците “, Наташка стартира да плаче. А аз се нервирам.
В началото на април, споделя Игор, заминали за село Двуричне, да приберат татко и наследник. Обадил им се техен роднина от Краков, умолявал да намерят неговите близки.
Пристигат. Къщата я няма, единствено руини. До Оскол са 300 метъра, зад Оскол са орките. Над руините на селото кръжи един дрон, остават броени секунди. Момчетата чукат на вратата: „ Евакуация! ".
От зимника, люлеейки се, излизат таткото със сина си – живи, само че пияни-заляни: „ на никое място няма да вървим, к’во ще вършим в този Харкив… “
Слушам Игор и ми идва да пребия тези пияндета.
– Как е допустимо? – съвсем крещя възмутено, – хората са рискували живота си, пътували са под обстрелите, а тези изроди…
– Недей по този начин, – умерено дава отговор Игор. – Всеки живот е скъп.
– Това е някак си идиотски, – озъбвам се аз.
– Не, Анечка, това е по християнски, – дава отговор той.
И също по този начин по християнски е да изнесеш на ръце тежко болната старица, да я натовариш в бусчето и под минометен огън да се върнеш в къщата за нейната котка, тъй като бабичката плаче за Мурка.
И също по този начин да евакуираш шибаната майка с две деца, която по някакъв немислим метод още на идващия ден със същите деца ще се върне назад в своя зимник, преминавайки с дребосъците през минираното поле.
И след това отново да се върнеш за това семейство, и отново, и отново, тъй като момченцето е единствено на седем години и доста обича своята майка. Която персонално аз доста желая да нарека абсолютна гадина, само че няма да го направя. Игор ще каже, че това не е по християнски.
Благодаря, приятелю. Аз съм на четирийсет и девет, към този момент пораснах.
Не бих споделила, че съм преизпълнена с обич към тези, които през вчерашния ден освиниха парка, „ отбелязвайки Великден “. Но сигурно съм станала по-търпелива.
Просто тъй като има Клим. И неговия отряд.
P.S. Отворете неговата страничка. Там има доста фотоси, видео и разнообразни истории. Момчетата се пробват да съберат пари за ризница, в първия пост има всички реквизити. Игор и Наташа са оня случай, когато „ святост “ и „ празник “ (в украинския език – свято и Свято) са едно разбиране.
----
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR шеф на локалния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ